Literarische Übertretungen. Veliko Tarnovo: Universitätsverlag „Hll. Kyrill-und-Method”, 2016, 356 с. ISBN 987-619-208-049-5. COBISS.BG-ID 1274839780


Иванова, Ралица (2016) Literarische Übertretungen. Veliko Tarnovo: Universitätsverlag „Hll. Kyrill-und-Method”, 2016, 356 с. ISBN 987-619-208-049-5. COBISS.BG-ID 1274839780 Veliko Tarnovo: Universitätsverlag „Hll. Kyrill-und-Method”, ISBN 987 – 619 – 208 – 049 – 5


 Като феномен на „отварянето” трансгресиите позволяват установяване на комплексни съотношения между външен и вътрешен свят, минало и настояще, собствена идентичност и различие, родно и чуждо. Настоящата монография си поставя за цел изследването на широк спектър от трансгресии – както от културно-социологическо и криминологично (като нарушаване на обществени норми и правила и като извършване на различен вид престъпления) така и от културно-антропологично естество (като прекрачване на културно обусловени граници) или под формата на сливане на различни жанрови и медийни формати – в творчеството на четирима съвременни германски автора – Бодо Кирххоф, Улрике Дрезнер, Томас Хетхе и Кристоф Петерс, отчитайки техния експериментаторски подход. Уводната първа глава се спира на важността на проблема за границата и граничността, произтичаща от това, че всяка система би била немислима без тях. Процесът на организация в предметния свят протича като разграничаване на нещо от друго нещо, като негово дефиниране и лимитиране. Нещо придобива своята автентичност посредством разграничението си от други неща. То добива своята партикуларност, излизайки от цялото, общото. Поставянето на разделителна линия означава освен това както обграждане така и разграниченост – границата събира и дели едновременно. На всяко мислене в строги категории е присъщо да изхожда от един всеобщ ред и да представя обграждането и разграничаването като опозиция между ред и хаос, разум и емоция, добро и зло. В съвременния свят водеща е тенденцията към прогресивно разграждане на всякакви установени закономерности, в следствие на което всеки тип ред придобива характер на движещ се растер, при който границите не просто се разширяват или стесняват, а по-скоро се разместват и размиват. Установеният във вселената ред се измества от плурализма на такива системни полета, чиито граници не могат да бъдат строго фиксирани. От този процес неминуемо бива засегнат и субектът. Той престава да се изживява като част от общото и като проявление на някаква закономерност. „През осъзнаване на ограничението преминава превъзмогването му” (Хегел) Тази апория на граничното неизменно присъства в историческите и обществено философските концепции чак до наши дни. Граничността и граничните феномени бележат трайно присъствие в научните дискусии от 90-те години на 20 век насам. В уводната глава на монографията е направен обзорен преглед на водещите по темата издания и изследователски проекти. Като пример тук цитирам по-важните заглавия: 1) Издадения от Клудия Бентиен и Ирмела Крюгер-Фюрхоф сборник със студии „Über-Grenzen. Limitation und Transgression in Literatur und Ästhetik” („През-граничност. Лимитация и трансгресия в литературата и естетиката”) 2) Студията на Рюдигер Гьорнер „Grenzgänger. Dichter und Denker des Dazwischen” („Поети и мислители на граничността”) 3) Хамбургския докторантски колоквиум „Übergänge. Lektüren zur Ästhetik der Transgression” („Преходи. Разработки по естетика на трансгресията”) 4) Швейцарския симпозиум „Transgressionen. Literatur als Ethnographie” („Трансгресии. Етнографски измерения на литературата”) под ръководството на Райнер Варнинг и Герхард Нойман 5) Сборника „Norm – Grenze – Abweichung. Kultursemiotische Studien zu Literatur, Medien und Wirtschaft” („Норма – граница – отклонение. Културносемиотични студии за литература, медии и икономика”) 6) Берлинския изследователски проект „Kulturen des Performativen” („Перформативни култури”) с публикувани резултати в том „Transgression – Hybridisierung – Differenzierung. Zur Performativität von Grenzen in Sprache, Kultur und Gesellschaft” („Трансгресии – хибридизация – диференциация. За перформативността на границите в езика, културата и обществото”) 7) Сборника „Maßlose Bilder: visuelle Ästhetik der Transgression” („Необятни картини: визуална естетика на трансгресията”) на Ингеборг Райхле и Щефан Зийгел 8) Историко-философската студия „Das Gesetz der Überschreitung. Philosophiegeschichte der Grenzen” („Законът на прекрачването. Философска история на границите ”) на Свен Рюкерс В литературата трансгресиите се схващат като заиграване с дихотомиите. Поставянето на граници и тяхното нарушаване представляват два типа културно обусловено поведение, които взаимно се пораждат. Това означава, че всяка трансгресия, независимо от това дали е замислена в противовес или като потвърждение на дадена граница, отключва динамика, която дестабилизира установените системи и културни стереотипи. По същество трансгресията сенсибилизира усещането ни за граничност, представяйки го като състояние на междинност, като вакуум между нещо същевременно приключило и нещо все още несъстояло се. От това се пораждат следните ефекти – загуба на усещането за хронология и последователност, създаване на пространства без строга йерархия. Отвъд диктата на установените пространствено-времеви координати възниква свободно поле за изграждане на хибридност, подтикваща към преосмисляне на собствените обществено обусловени стереотипи и идентичност. С оглед на това, че трансгресиите създават пространство, в което социалните закономерности и стереотипи се превръщат в относителни величини, те внасят динамика и в редица други аспекти на обществена организация – пример за това са границите между отделните полове и свързаният с тях дискурс за различието, за идентичността и другостта. Друг основен акцент е представянето на трансгресиите като следващи специфична ритуалност невралгични моменти, засягащи строго изградени системи. Настоящата монография изследва междинните пространства, възникнали от взаимодействието между поставянето и нарушаването на граници и поставя въпроса за различните стратегии за възприятие на понятието „граничност”, за фикционализацията на трансгресията и за нейната връзка с фантазиите на субекта за неговото разтваряне под формата на разпад и сливане. За целта към понятието трансгресия се прилага комплексен подход, включващ пет теоретични сегмента – представени във втора глава –, с които се поставя широкоспектърна основа за интерпретацията на различните трансгресивни феномени в избраните за анализ произведения: 1) Криминално-социологически теории за девиантното поведение като израз на трансгресия. Наред с признати теоретици като Алберт Коен, Карл Дитер Оп, Гюнтер Висведе и Зигфрид Ламнек тук на преден план излизат теоретичните постановки на социолога Хелге Петерс и създаденият от него каталог на различните типове девиантност. 2) Философски концепции за трансгресията: a) схващането на Жорж Батай за трансгресията като свързване на противоположности – любов и насилие, живот и смърт – и обвързването й с ексцесивната сексуалност („Еротизмът”, „История на окото”); b) разграничаването на еротиката от трансгресията поради нейната подчиненост на диспозитива на властта при Мишел Фуко и определянето на различните, практикуващи всякакви самоцелни, необвързани с общоприетите норми активности индивиди като носители на трансгресивна енергия („За престъпването на границата”, „История на сексуалността”, „Надзор и наказание”); c) концепцията на Джудит Бътлър за пълна сексуална свобода отвъд матрицата на бинарните опозиции („Безпокойствата около родовия пол”, „Тела, които имат значение”). 3) Интермедиалността като форма на трансгресия – прекрачването на границите между различни медии и продуктивното преплитане и взаимопроникване между различни медийни формати, предлагащо на реципиента оригинални смислови алтернативи. Изхожда се от концепциите за интермедиалност на водещи теоретици като Ирина О. Райевски, Вернер Волф, Ханс Холендер, Моника Шмиц-Еманс и Ане-Катрин Ройлеке. Като предмет на изследване се визират предизвикателствата, които картинността отправя към литературата – т.е. въпросът за възможностите и границите на изобразеното чрез езика и за притегателната сила на неартикулируемото и необяснимото, пресъздадено чрез картинно изображение (картина, фотография, филм). 4) Преодоляването на хиатуса между историческа достоверност и фикция като трансгресивна проява – тенденция, тематизирана през последните две десетилетия от редица немскоезични литературоведи – Вилхелм Фоскамп, Михаел Браун, Юрген Нийрад, Свен Крамер. В този контекст монографията изследва както естетическата страна на избраните литературни текстове, така и тяхната връзка със заобикалящита ги историческа реалност. Подобна задача неминуемо налага иновативен интерпретативен подход, при който биват комбинирани две на пръв поглед несъвместими практики – от една страна тази на ориентираните към разкриването на наличната в литературните текстове историческа фактология литературоведи-историци и от друга методите на изследователи с постструктуралистични тежнения, които напълно отхвърлят горепосочената практика. 5) Трансгресията на културно обусловени граници в контекста на процеса на засилена глобализация. Изхожда се от характерния за съвременния свят двустранен процес – от една страна размиване на границите между държави, етноси и култури и от друга – фиксиране на обособеността. Тук изследователският интерес е насочен към възникващата в следствие на смесицата между различни култури хибридност, като се поставя въпросът доколко тя е в състояние да генерира и гарантира пространства на толерантност в условията на културна порьозност. В третата глава се представят трансгресивните поетики на избраните четирима автора. Бодо Кирххов В творчеството на Бодо Кирххоф трансгресиите протичат под знака на психоаналитичната теория на Жак Лакан и се проявяват като системно оборване на Символичното – един от трите регистъра на човешката психика – и протест срещу его- и логоцентризма. В края на 70-те години на 20 век авторът защитава докторска дисертация върху Лаканианската психоанализа и е една от водещите фигури, инициирали позакъснялата рецепция на тази теория в немскоезичното пространство. Продуктивните аспекти на Лакановите възгледи по отношение на собствената си поетика Кирххоф сумира в две програмни есета – „Der Ast, auf dem ich sitze. Ein Versuch undankbar zu sein” („Клонът, на който седя. Опит за проява на неблагодарност”) и „Ich denke da, wo ich nicht bin” („Мисля, където не съществувам”). Революционно в теорията на Лакан е релативизирането на картезианското схващане „Мисля, значи съществувам” и трансформацията му в „Мисля, където не съществувам, значи съществувам, където не мисля”. Това означава, че e възможен начин на мислене, за който субектът не знае, тъй като той възниква отвъд сферата на съзнаваното и се проявява само тогава, когато човек напусне този дискурс и се отдаде на несъзнаваното. Концепцията на Лакан се разграничава от философските теории, центриращи същността на субекта около съзнателния Аз. Откритието на имагинерната (въображаемата) страна на Аза противоречи на всякакви доктрини и идеологии, тъй като подлага на съмнение основни техни постулати – най-вече идеята за автономия и самореализация на личността (все ценности с нарцистичен привкус). Затова според Кирххоф Лакановата теория дава възможност да бъдат разобличени всякакви проповядващи и обещаващи идентичност формации. Именно в това се състои нейната обществено-политическа значимост. Подобни формации се опитват да наложат на субекта някакъв център – било под формата на конкретна идея или личност с лидерски качества – и да го накарат да се идентифицира с него, с което му се гарантира, че ще се превърне в част от някаква съвършена цялост. Тъй като в съвременното високотехнологично общество човешкият индивид е изложен на прогресивна изолация, той започва да придобива различни идентичности. Общественият кодекс обаче му повелява, че трябва да следва модела на поведение на отговорния субект, вземащ решенията си по собствена воля. За да прикрие собствените си неувереност и безсилие, той се поддава на колективни модели за идентификация под формата на някакъв идеал, идол или идеология, които му обещават да компенсират идентификационния му дефицит. Кирххоф посочва изрично опасностите на подобен тип поведение: Субектът заменя своя идеален Аз, т.е. критичната инстанция, отговорна за функционирането на собствената му съвест, с някакъв идеализиран обект, на когото безкритично и безусловно се подчинява. Именно на тази склонност към тоталитарното и догматичното противодейства писателят в своята поетика, поради което Лакан е за него значим. В поетиката на Кирххоф трансгресивното се проявява като разтваряне на субекта към несъзнаваното и демонстрира абсурдността на идеала за цялостната или фалическата личност. Ключова роля в този процес играе теоретизираният от Лакан „стадий на огледалото” в детското развитие, през който при човешките индивиди се формират първите наченки на съзнание за идентичност. Тъй като образът, който те са имали за себе си и този, който наблюдават отсреща, като едновременно свой, и сякаш чужд, не се припокриват напълно, възниква онази характерна за самосъзнанието рефлексия – виждането и проектирането на себе си в чуждото. Следователно ние сe явяваме резултат от собствения си поглед, гледащ ни отстрани, от позицията на другостта, което създава усещането ни за липса (Mangel an Sein) и поражда желанието за нейното преодоляване. То на практика се оказва невъзможно, тъй като идеализираният образ е принпно недостижим. Това възпрепятства самоосъзнаването на Аза и води до неговото фундаментално отчуждение и себеотхвърляне – централна тема в творчеството на Кирххоф, чиято префигурация той открива в разказа на Кафка „Der Hungerkünstler” („Шампионът по гладуване”). В него излагащият на показ в клетка гладуването си артист, чието място след кончината му се заема от млада величествена пантера, е символ на копнежа на автора (Кафка) по „въплътена неметафизична свобода и красота”, която се постига по пътя на себеотхвърлянето с цената на собствената смърт. Като матрица за компенсиране на гореспоменатата липса в поетиката на Кирххоф служи мотива за културизма, за замяната на дефицитната телесност с по-съвършена такава, придобиваща функция на самосъздадена нова идентичност чрез езика на несъзнаваното. Тя е в основата на демиургичната концепция на автора за изграждане на „легенди около собственото тяло” („Legenden um den eigenen Körper”). Подобен процес се проследява в романа „Parlando”, тематизиращ гранични състояния в следствие на несъстоял се своевременно Едипов комплекс и произтичащата от него психотична структура на индивида. Лишен от вярата си в някакъв предаден му от семейството изначален ред, главният персонаж се изправя пред неизвестностите на Реалното, които действат подривно на въображаемата конструкция на неговото Его и предизвикват криза. Тя се изразява в множество прояви на девиантност, белязани от символиката на Батай – от хомоеротична сексуалност до извършване на хладнокръвни убийства – и представлява бунт срещу догматизма на задушаващата го социална среда. Липсата на вътрешен закон води до отпадане на всякакви табута и забрани. Така се достига до истината за съществуването ни, включващо неумолимата неизбежност на смъртта като едно тотално неизвестно. Романът успешно възпроизвежда модела на Кирххоф за създаването на нова идентичност чрез езика на несъзнаваното под формата на легенда. Тя преминава през новите връзки, които субектът успява да изгради с Другия и предполага общуване, при което нарцистичното андроцентристко доминиране се измества, макар и под формата на фантазма, от взаимна толерантност. Следвайки желанията на субекта, поетиката на Кирххоф се отдалечава от класическата етика на добродетелите и на морала и практикува свой „частен морал”, анулиращ разграничителната линия между добро и зло и непокриващ се с представите на обществения консенс. В „Dame und Schwein” („Дамата и прасето”) и в „Olmayra Sanchez und ich” („Олмайра Санчез и аз”) тази стратегия се проявява в контекста на конкуренцията на различни медийни формати. В първия разказ това е известната картина на Фелисиен Ропс „Дамата с прасето” като въплъщение на хибридност в смисъла на концепцията на Батай за хетерогенното и подтик към изграждане на нова идентичност чрез словото, което обаче влиза в пряко съперничество с картинността, трансформирайки я в езиков еквивалент и триумфирайки над нея. Във втория разказ се инсценира протест срещу друг тип картинност – тази на тиражираните от масмедиите фотографски изображения и филмови репортажи. Екстраполираните от тях фантазии за безмерното страдание и болка на загиващо в следствие на природен катаклизъм колумбийско момиче в произведението на Кирххоф са опит за деконструкция на медиално представените събития, белязани от бездушие и липса на всякаква хуманност и ориентирани към повърхностното задоволяване на зрителската потребност от сензации. Подобен тип протест не е непосредствено политически, но съдържа в себе си идеята за едно продължително и дълбоко етическо изменение, което е в основата на Лаканианската психоанализа. Улрике Дрезнер Трансгресията в поетиката на Дрезнер се проявява като елиминиране на границата между изкуство и наука. За авторката фикцията е инструмент на познание, а изкуството може да бъде сравнено с наука, равностойна на приподонаучните и хуманитарни такива. Във взаимопроникването между тези две сфери тя открива продуктивно предизвикателство за твореца, което й отрежда достойно място сред poeta-doctus-традицията и допринася за преодоляването на дебата за „двете култури” – на установилата се от средата на 19. век опозиция между литература и точни природни науки. В лекциите си по поетика „Zeugen, Züngeln, Zehren, Zielen” Дрезнер очертава опциите за творческа дейност в съвременната епоха, която тя нарича епохата „пост Доли”, визирайки масовото разпространение на изкуствената репродукция и на генното инжинерство. На това предизвикателство тя откликва, дистанцирайки се от културно-песимистичната теза, че клонирането ще доведе до загиване на света, и противопоставяйки й своя поетична алтернатива – интерпретативно-радикалния превод на Шекспировите любовни сонети в контекста на жаргона на съвременните репродуктивни технологии. Така диалогът на влюбените от поезията на Шекспир се превръща в диалог между клонинги, чрез който авторката изразява алтернативно-политическата си позиция на не-приемане на преобладаващите обществени нагласи по този етичен въпрос. За Дрезнер творческият процес представлява работа с конкретен материал – било то някакво историческо събитие или безспорен научен факт, които не се разглеждат като нещо чуждо на литературата, а трябва да бъдат интегрирани в нея посредством т.н. „реле-изъм” като метод за превключване от фактология към фикционалност. Езикът на литературата пречупва думите така, че те разпръскват – подобно на светлинните ефекти на астрономическия феномен лунно Хало – своята метафорична многозначност, превръщайки текста в сложна система от конотации. Ефектът от тази семантична многопластовост е изграждането на алтернативно познание, конкуриращо стандартния научен дискурс и генериращо естетическа платформа, чийто основен принцип е стремежът към реформиране на статуквото. В притчата за „Зеления дракон” на Кафка Дрезнер открива подходяща матрица, символизираща многозначното и необозримото с неговия деструктивен потенциал. Тя е и пример за това, че литературният текст възниква като съзнателно волеизявление на твореца и същевременно като ненарочен акт, оказващ от своя страна моделиращо влияние върху него. Трансгресивната поетика на Дрезнер е проследена в няколко нейни произведения: 1) В „Gina Regina” („Гина Регина”) – занимателен разказ за излишеството на любовта в епохата на изкуствена репродукция. 2) В „Zucken und Zwinkern” („Потрепване и намигване”) – оригинална интерпретация на мотива за кръвосмешението като последно културно табу, представено в широк интертекстуален контекст, включващ: a) двойно-процепния експеримент от квантовата физика, чрез който се демонстрира двойнствената природа на светлината – като поток от светлинни частици или като предизвикващи интерференция светлинни вълни; b) новелата на Томас Ман „Wälsungenblut” („Кръвта на Велзунгите”), представляваща пародия на Вагнеровата „Валкюра”; c) есето „Плътно описание” на културния антрополог Клифърд Гиърц. Произведението е своеобразен реверанс към широкия обществено-политически дебат във връзка с наложителността за отпадане на т.н инцест-параграф 173 от германската конституция и се вписва в теорията на Юрген Линк за „гъвкавия нормализъм”, допускащ по-голям плурализъм и либерализъм по отношение на сексуалното самоопределение на личността. 3) Подобно послание носят и интермедиално инсценираните трансгресии в романа „Mitgift” („Зестра”), които се разгръщат под формата на хибридна телесност, предизвикана от вроден хермафродизъм или придобита анорексия. Те са ситуирани в контекста на дебата за легитимността на „третия пол”, предизвикан от трансджендър-движението в края на 20 век и намерил израз в описания от Мишел Фуко случай на хермафродита Еркюлин Барбен и в джендър-теорията на Джудит Бътлър. 4) В романа „Spiele” („Игри”), който авторката определя като „фантазия по действителни събития”, балансирайки между фактологичност и фикция. С това тя се вписва в т.н. „литература на спомена” – тенденция в немскоезичната литература от 90-те години на 20 век насам –, при която акцентът пада не върху преразказването или художественото претворяване на историята – това си остава задача предимно на историческия роман. Тук по-скоро става дума за едно по-различно боравене с историческия материал – за неговото по-свободно моделиране, вариращо от допълнителни наслагвания и надписвания до пълното му преиначаване и фалшифициране на фона на нарастващата времева дистанция. Томас Хетхе Характерно за поетиката на Хетхе е размиването на границата между постструктуралистични теории и литература. За него езикът на литературата предполага перманентно нарушаване на всякакви табута и граници, а към подобна стилистика критериите на нормалността са неприложими. Трансгресиите в неговите творби се фокусират: - на тематично ниво около изобразяването на човешкото тяло като патологичен материал, ситуирано в контекста на екцесивна еротомания, наподобяваща поетиката на Жорж Батай. - на структурно ниво около експериментирането с различни повествователни модели, базирани на сложни интертекстуални връзки и преливането с телевизионни и кино-формати. Два възлови исторически текста оказват съществено влияние върху трансгресивната поетика на Хетхе – еротичните сонети на Пиетро Аретино „I Modi” (1525) („Пози”) и атласа по анатомия на човешкото тяло „De humani corporis fabrica libri septem” (1547) на Андреас Везалий. В сонетите на Аретино той съзира прототип на модерната еротична литература, която разпалва въображението на читателя. Именно тази функция на еротичния дискурс се оказва в днешно време на изчезване заради повсеместното присъствие на порнографията в масмедиите. В съвременната „постпорнографска” епоха еротиката става все по-зависима от икономическия интерес и се трансформира в своеобразен „сексуален капитал” със силно изразена акумулативна функция, наподобяваща действието на социалния, културния и икономическия капитал в ситуацията на глобален либерализъм. На тази тенденция Хетхе противопоставя идеята си за възвръщане на „целомъдрието на порнографията”, което ще позволи на човешките тела да загърбят всякакви зависимости и да бъдат себе си, заявявайки склонността си към абсолютна свобода в духа на либертанизма. Вторият текст, атласът по анатомия на Везалий, демонстрира естеството и познавателната функция на ренесансовия анатомичен театър – трансгресивно зрелище, осъществяващо отваряне на скритото чрез разкъсване на кохерентността на затворената форма на тялото и чрез разгръщане на неговата опака страна (модел, възпроизвеждащ се и в най-ново време напр. в пластинатите на Гунтер фон Хагенс или в екстензиите на австралийския пърформанс-артист Стеларк). Със своето амфитеатрално разположение, разкриващо на зрителя панорамна гледка, той се явява предшественик на съвременните високотехнологични процеси за визуализация. В поетиката на Хетхе доминиращо място заема технически възпроизведената картинност – историческата събитийност, тематизирана в произведенията му, е пречупена през призмата на телевизионните формати. В съвременната информационно-техническа епоха автентичният поглед и повествование се оказват априори невъзможни, тъй като те са изместени от вторичния свят на медийната действителност. Това автоматично освобождава литературата от функцията й на информационен архив и й налага ролята на модулатор и конфигуратор на технически архивираната фактология. Като конкретен пример се анализира романът „Nox”, чиято трансгресивност протича на няколко нива: Той се явява роман за граничността, тематизирайки историческите събития от нощта на падането на Берлинската стена (9 срещу 10 ноември 1989 г.) и представяйки под формата на пространствени трансгресии нестандартен аранжимент и хореография на движението между Източен и Западен Берлин. То протича в романа не както в действителност от изток на запад, а в обратна посока – от запад на изток и бива обвързано с нарушаване на различни установени норми и ориентири както и на разделителната линия между фикция и реалност. Те генерират втория тип трансгресии – нарушаването на кохерентността на човешкото тяло. Действието започва като в сплатер филм с кървава сцена на насилие – известен западногермански писател бива брутално обезглавен от своя почитателка и се превръща – визирайки директно постструктуралистичния слоган за „смъртта на автора” – в антена и проводник на курсиращата в телевизионния ефир информация за случващите се около него събития, като загърбва всякаква субективна естетика. Тази нестандартна повествователна перспектива позволява непрекъснатото вливане на фактуално-медиални частици в литературата, което води до нейната хибридизация – тя в крайна сметка се оказва една действително-недействителна конструкция, предоставяйки на повествователя функцията на превключвател между фактологичност и фикция. Като реципрочен ефект на деприватизатизацията на човешкото тяло в следствие на нахлуването на медиално пречупената външна събитийност се установява проектирането и прехвърлянето на вътрешния разложителен процес на обезглавения труп върху Берлин в нощта на отварянето на Стената. Тя, подобно на него, заприличава на рана и на неизлечим белег, чиито нервни окончания са завинаги прекъснати. Еуфорично преповдигнатата атмосфера, предизвикана от отварянето на Берлинската стена – позната ни от многобройните телевизионни репортажи – е изместена от тълпящите се орди с чукове в ръка, отправили се да разбият на парчета бетонното гранично съоръжение. Тяхното деструктивно деяние е продължение на колективно практикуваната агресия в изпълнените с насилие сексуални ексцесии в романа и прехвърля метафориката на болката върху историческото събитие, предизвикало обединението на Германия. То на практика не е в състояние да излекува раните от дългогодишното разделение на държавата, а ги отваря още повече. Изграждането и установяването на нов по-добър обществен ред изглежда в този контекст малко вероятно поради липсата на каквато и да било алтернатива на статуквото. Това е напълно в духа на концепцията за трансгресията при Батай, според която прекрачването на забраната само потвърждава и легитимира последната. Нощта на 9 срещу 10 ноември 1989 г. прилича на езически ритуал, който само за броени часове ликвидира институционализирания обществен ред, за да го стабилизира в последствие отново. Кристоф Петерс Художник по образование Кристоф Петерс изгражда трансгресивната си поетика на базата на прехвърляне на естетическите параметри на картинността върху художествения текст. В лекциите си по поетика „Teppiche als Verkehrsmittel für den inneren Orient” („Килимите като транспортно средство на вътрешния Ориент”) той сравнява поетичния акт с акварелната техника на рисуване. Акварелът придобива цветовата си наситеност чрез наслагването и преливането на многобройни лазури. Всеки от тях сам за себе си притежава свое самостоятелно въздействие, което не бива нито да се абсолютизира, нито да се приглушава в полза на някой друг, тъй като именно на тяхното преливане един в друг се дължи специфичният ефект на творбата. Акварелната техника се родее с трансгресивното, тъй като успешно борави с идеята за междинност. А тя позволява появата на нещо неочаквано, непредвидено, излизащо извън рамката и неподлежащо на предварително регулиране и контролиране, като с това дава свобода на творческото въображение да изрази нестандартното. Желанието за нарушаване и прекрачване на граници Петерс определя като фундаментално за човешката природа, тъй като всеки индивид се стреми към идеята за безграничност. А личността на Другия е онова пространство, в което той иска да проникне и желае да овладее. И тъй като този Друг често има подобни намерения, се стига до колизии. Централна тема в творчеството на автора е разкриването на всякакви властови механизми по отношение на различието. Подобна роля в творчеството на Петерс се отрежда на западната култура и на нейния стремеж към хегемония над останалите културно-религиозни общности. В опита си да се дистанцира от собствената си социализация и възпитание в духа на католическия фундаментализъм, той развива засилен интерес към другите вероизповедания – към японския Дзен-будизъм, към архаичните индиански религии, Таоизма и най-вече към разнообразните форми на Исляма –, а оттам и към съответните културни общности, към които те принадлежат. Произведенията му предоставят на читателя възможност за досег с непознати традиции, протичащ под знака на вникване в чуждата култура през погледа на нейните носители, което е индикатор за нейното респектиране. Същевременно обаче те се явяват и като сериозно предупреждение срещу всякакви хармонични концепции за междурелигиозен и междукултурен диалог. Заниманието с чужди култури предизвиква от една страна ентусиазъм, произтичащ от усещането, че си открил нещо ново, от друга обаче и резигнация, че откритата другост си остава завинаги чужда, независимо от желанието и усилията за максимално скъсяване на дистанцията до нея. Затова при срещата между различни култури неуспехът е предварително калкулирана величина. Характерната за поетиката на Петерс трансгресивна полиперспективност като баланс между емпатия и антипатия, между опит за асимилация на чуждото, за адаптиране на културното различие към собствения хоризонт и същевременно пълният отказ от това с цел запазване на неговата енигматичност се демонстрира и дискутира на базата на примери от сборника с разкази „Sven Hofestedt sucht Geld für Erleuchtung” („Свен Хофещедт търси пари за просветление”). Петерс сравнява тази творба с килим, в чиито шарки са втъкани различни културни растери. Три от разказите са ситуирани в далечния изток (Япония), два други в Ориента, а останалите седем в Западна Ервопа. Но дори и в последните липсват каквито и да било тежнения към родното и познатото. Те, както и всички останали, по-скоро засвидетелстват трайно дистанциране от него и представляват опит за продуктивно посредничество между отделните култури, не през призмата на културния релативизъм, а чрез релационен синтез на техните специфики, предпоставящ идеята за хибридност. В това се състои основният принос на Петерс към интеркултурната комуникация. Не случайно централно място в трансгресивната му естетика заемат номадските култури, чиято непрестанна мобилност, адаптивност и ситуативна адекватност задават параметрите за един нов житейски и мисловен модел, противопоставящ се на принципа за уседналост в рамките на установени държавни структури. Съвременният творец е номад, който битува в имагинерните светове между отделните култури, загърбвайки напълно шовинистичната представа за избраната хомогенна култура. Болшинството от персонажите на Петерс са урбанизирани метафорични номади, прилагащи на практика концепцията за номадизма като средство за преодоляване на статичните културни и идентификационни модели. Установяващите се на тяхно място по-динамични структури са обвързани с различен тип техническо протезиране на човешкото тяло, с неговото медиално разтваряне (допълнителен белег за трансгресивност), позволяващо контрол върху собствените биологични функции. Този тип трансгресии са разгледани в разказа „Rissige Welten” („Пропукани светове”), представящ сливането между действителност и виртуална реалност, както и в трите текста, експериментиращи с фотографския наратив в контекста на идеята за неизчерпаемостта на постигнатото по пътя на въображението познание (Жорж Диди-Юберман) и на феноменологическите теории за виждането и видимото (Ханс Йонас, Морис Мерло-Понти) като средство за инсцениране на заедност с другостта и за постигане на интерсубективност – „Lichtverhältnisse im Berg” („Светлинни ефекти в планината”), „Bella Donna” („Бела Дона”) и „Die Frau im Bad” („Жена в банята”).
  Монография
 Transgression, Devianz, Intermedialität, Postmoderne.




 Издадено
  7657
 Ралица Иванова

Научният архив поддържа инициативата за отворен достъп OAI 2.0 с начален адрес: http://da.uni-vt.bg/oai2/