„Възможна ли е една църковна онтология на общението? (Опит за евхаристиологично обосноваване)” // Християнство и култура, С., изд. Комунитас, 2010, бр. 57, (стр. 19-34) (ISSN 1311-9761)


Тутеков, Свилен (2010) „Възможна ли е една църковна онтология на общението? (Опит за евхаристиологично обосноваване)” // Християнство и култура, С., изд. Комунитас, 2010, бр. 57, (стр. 19-34) (ISSN 1311-9761) София


 Развитието на философската мисъл през ХХ век е белязано с усилието за „връщането” на темата за личността и общението в епицентъра на философския интерес и дори с „въвеждането” й в онтологията. Това усилие е свързано с опитите за деконструирането на „затворената” онтология на субекта и за търсенето на онтологията на персоналността и общението – усилие, което се проявява в различни посоки и на различни равнища: интерсубективизма от М. Бубер до Е. Левинас във философията, опитът за „онтологизиране” на изначалната истина за социалността от Дюркем и Елиас в социологията и накрая - търсенето на ролята на другия в анализа на желанието от Жак Лакан в психоанализата. Всички тези опити имат за последна цел въвеждането на отношението и общението в сферата на „първата он-тология” (която е ключ за решаването и на въпроса за персоналността), но те са останали по-скоро духовна претенция, отколкото реална стъпка към осмислянето на проблема в една наистина онтологична перспектива. Този философски интерес несъмнено резонира и в усилието на западната богословска мисъл да въведе понятието общение и общност в самата сърцевина на еклисиологията, но тя често остава безсилна да разбере събитието на общението или общността онтологически и го схваща по-скоро институционалистки в смисъл на нравствено и социално единство, което може да напредва (благодарение на някаква помощ свише) социално. Институционалисткият подход към събитието на общението го подчинява на принципите на обективността и целесъобразността, поради което то не се отнася към начина на съществуване и не може да бъде мислено като самоцел, а по-скоро като средство за постигането на някакъв висш трансцендентален Смисъл или Цел. Неспособността на еклисиологичното съзнание да свърже общението и общността със самото събитие на Църквата има екзистенциални последици за антропологията, тъй като то прави невъзможно онтологичната връзка на личността с църковната общност, а оттам и неспособността да се разбере кинонийния характер на личностното съществуване. По такъв начин институционалисткото разбиране за общението и общността кореспондира в една онтология на персоналността, която открива възможността за обединяването на личностите в тяхната обща и по необходимост трансцендентална Цел, като по този начин смисълът на личностното съществуване не е в кенотичното споделяне на един общ тропос на съществуване и живот, а само във връзка с Цялото. Така кинонийността е движението към неосъществената Цел или Смисъл, а общението се разбира по-скоро абстрактно и тази липса на автентична онтология на общението води до „постепенния разпад на субекта в количеството мощ” - факт, който има пагубни последици за персоналността и свободата. В този смисъл липсата на автентична богословска онтология на общението не може да го превърне в конституент на онтологията на персоналността, а оттам – да доведе до богословски промислена етика и социология, които да проявяват опитно и творчески църковния начин на съществуване и живот. Православното богословие не остава чуждо на тези търсения и полага усилия за създаването на автентична философия на социалността, която да бъде отворена към поставената вече проблематика и се опитва да предложи едно устойчиво онтологично разбиране (не метафизично) за общението и общността в контекста на органичния синтез на еклисиологията и антропологията. Приближаването към този наистина екзистенциален въпрос в една богословска перспектива може да спомогне за преоткриването на дълбокия онтологичен смисъл на категорията общение/общност (κοινωνία) в самата сърцевина на православната еклисиология, която от своя страна да стане хоризонт за осмислянето на кинонийното (= общностното) измерение на събитието на личността и на нейния еклисиален начин на съществуване, т. е. на нейния църковен етос. Православното богословие винаги е поставяло като предел на своето еклисиологично съзнание истината за кинонийната природа на битието на Църквата, но това разбиране често остава в сянката на институционализма или бива разколебано от дихотомията между „структуралисткото” разбиране за общността (като „даденост”) и харизматичния живот на Църквата. Тук ще бъде предложен един опит за богословско въвеждане на общението в пространството на „първата философия” (= онтологията), който има за цел да разкрие различните хоризонти или равнища, на които присъщата на църковното битие кинонийност се открива в опита на конкретната църковна общност и личност; да осмисли кинонийността, която се отнася към най-дълбоката тайна на новия начин на съществуване в Христос като еклисиален начин на съществуване, проявен и въплътен в един конкретен етос и политиа. Търсенето на автентичната богословска онтология на общението може да бъде „успешно”, само ако е резултат от осмислянето на опитното въплъщаване на тази църковна кинонийност на равнището на антропологията, етиката и социологията, които да бъдат разчетени като „документи” за опита от общението и взаимността с Христос и ближните в живота на църковното Тяло Христово. Само в тази перспектива православното богословие може да открие тайната на тази кинонийност и взаимност и да осмисли истината за човека като личност, както и истината за неговия етос и социалност, или казано с други думи – автентичната богословска антропология и богословски промислената етика и социология. Доколкото обаче православното еклисиологично съзнание отнася идентичността на Църквата към неизказаното събитие на евхаристийното общение и взаимност с Христос и ближните в тайнството на Евхаристията, то автентичната богословска онтология на общението е възможна само в пространството на евхаристийния етос на Църквата като конкретен начин на съществуване, който има за свои екзистенциални „ороси” свободата, общението и любовта. В перспективата на тази евхаристийна онтология богословието наистина може да отнесе събитието на общението към „първата философия” и да го превърне в основна категория на антропологията, етиката и социологията и дори да предложи „своя” философия на социалността в една еклисиологично промислена перспектива.
  Студия
 М. Бубер, Е. Левинас, общение, личност, онтология на общението, персоналност, кинонийност, политиа, оличностяване.


Хуманитарни науки
Хуманитарни науки Философия
Хуманитарни науки Религия и теология

Humanities
Humanities Philosophy
Humanities Religion and Theology

 Издадено
  4937
 Свилен Тутеков

Научният архив поддържа инициативата за отворен достъп OAI 2.0 с начален адрес: http://da.uni-vt.bg/oai2/