Der Stachel der Rettung. In: TRANS: Internet-Zeitschrift für Kulturwissenschaften, 2002, № 14. .


Ангелова, Пенка (2002) Der Stachel der Rettung. In: TRANS: Internet-Zeitschrift für Kulturwissenschaften, 2002, № 14. . TRANS: Internet-Zeitschrift für Kulturwissenschaften.


 Историята познава и проследява само големите унищожения, едно от които се нарича Holocaust. Историята не се занимава с големите спасения. И със сигурност не затова, защото те не са съществували, а затова, че не представляват "атрактивна" историческа тема и защото романната наративност на историографията с много по-голямо усърдие проследява злините и геройствата, които се случват на бойното поле. Всеки исторически преглед, дори от последните години, предпочита да се занимава с кланета, взривове и геноцид, вместо с добри дела и престъплението се радва в историографията на много по-голяма привлекателност, отколкото нормалните междучовешки отношения и добрината. От друга страна, в контекста на историографията, занимаваща се предимно с победители и победени, на спасението се отдава по-различно значение, отколкото в ежедневието, в което няма победители и победени, а само хора, борещи се с трудностите на живота. Взаимната помощ и нормалните човешки отношения, нормалното съчувствие в гранични ситуации и извънредно положение, каквато е войната, може да се превърне в героизъм. Теориите за спасението на българските евреи се групират основно около три центъра – до 1989 се изтъкваше предимно ролята на Комунистическата партия за спасяването на евреите, втората теория се групира около ролята на Царя и правителството му; еврейските изследвания се ориентират към ролята на евреите като фактор в борбата за оцеляване и също така като фактор в националноосвободителната борба на българите. Съществуват и геополитически тълкувания . Някои изследвания изтъкват ролята на английските и американските политици, ролята на Радио Лондон и на Еврейския световен конгрес. Почти всички тези фактори са съществували и са действали и в други страни. Въпреки това остава нещо, което убягва при всички тези тълкувания, които концентрират вниманието си върху определени групи и акции, характерни и за други страни, в които обаче резултатът не е бил същият, нещо, което не може да обхване феномена като реална цялост. В случая със спасяването на българските евреи, освен цялата фактология, която на места си противоречи и прилича на обикновена „българска” мърлявщина, каквато се проявява в момента и към европейските институционални решения – да подписваш решения, които да не изпълняваш, авторката се спира на един особен момент от масовопсихологически характер, който определя като Жилото на спасението. Това понятие е образувано по примера на Елиас Канети, който в теорията си за масите и властта говори за Жилото на заповедта . Възможно е в масово-психологически план да съществува и такова “жило на спасението”, което остава у спасените и което е заложено като мечта в детските фантазии – да спасиш някого или да бъдеш спасен – eдна необходимост, от която особено добре се възползва филмовата продукция (огромна част от холивудските филми градят върху структурата на спасителя на града, на президента, на страната, на цивилизацията и т.н. и т.н.): това е необходимостта, ДОБРОТО да бъде възнаградено с добро. Изследвайки значението, което националните празници оказват върху идентичността на населението, авторката стига до заключението, че има три уникални елемента в българската история, които са свързани помежду си: България като съюзник на Германия е единствената страна, която „спасява” евреите си; България не изпраща войски на Източния фронт и е единствената страна, в която някакво „Външно освобождение” и спасение се празнува като национален празник: 3 март, денят на подписването на Санстефанския мирен договор, който де факто просъществува само четири месеца и половина, до подписването на Берлинския договор (13.07.1878) . Краят на руско-турската война и подписването на този нереален договор в България вече повече от сто години се празнува като национален празник, като Ден на Освобождението, като основаващ мит на българската нация. Тази благодарност на “невидимите маси” на оцелелите (които дължат раждането си на това спасение) изиграва решаваща роля. В отношението на отделните граждани към евреите, в индивидуалната готовност да се помогне, във факта, че еврейската звезда буди по-скоро съчувствие, отколкото остракиране (Хана Аренд), може да се открие това „жило на спасението”, което несъзнателно се връща към изпадналите в беда. В цикличността на националния празник, в натрупваната през различните десетилетия благодарност към външния спасител (руснаци, финландци, румънци и т.н.) е заложено и това жило, тази благодарност на следващите поколения за тяхното оцеляване и оцеляването на техните предци. Има и други национални празници, които от време на време се сменят, според смяната на системата, но този празник си остава верен на себе си и запазва основаващата роля за националната идентичност. Твърди се, че историята се пише от победителите. Тя няма да се промени, ако се пише и от победените – само насоката на мотивациите се променя, обаче историзмът на унищожението се запазва. Какво ще се получи, ако тя се пише от спасените, които са запазили жилото на спасението и са се освободили от срама на жертвата? Може би това е шансът за оцеляване на човечеството, един историзъм на спасението? 11 септември 2001 г. показа, че не само малките нации се нуждаят от помощта и солидарността на другите за спасяване на човечността и човечеството. Тогава може би е възможно да се каже и на геноцида: "Де ти е, геноциде, жилото? Де ти е, аде, победата?".
  Статия
 




 Издадено
  26829
 Пенка Ангелова

Научният архив поддържа инициативата за отворен достъп OAI 2.0 с начален адрес: http://da.uni-vt.bg/oai2/